Когато любовта не е достатъчна
Една от основните причини, поради които често срещаме трудности в личните ни взаимоотношения, се корени в разбиранията за “правилно” и “грешно”, които носим със себе си от родното си семейство. Тези дълбоко вкоренени убеждения и нагласи, формирани още от най-ранна възраст, играят значителна роля в това как взаимодействаме с партньорите си, как разбираме любовта, как реагираме на конфликта и какво означава компромис.
Като деца, ние израстваме в среда, която обикновено се ограничава до най-близкия ни семеен кръг – нашите родители и може би, братя и сестри. В тази ограничена среда се формират нашите първи и най-силни впечатления за света. Представата ни за мъжа и неговата роля в семейството се изгражда въз основа на поведението на нашия баща, а за жената – от действията и примера на нашата майка. За взаимоотношенията като цяло съдим по семейната динамика, която сме наблюдавали през годините на израстване. Тази динамика включва не само отношенията между нашите родители, но и как те се отнасят към нас и към останалите членове на семейството.
Възприемаме за “правилно” това, което в нашето родно семейство се е считало за правилно, и неосъзнато пренасяме тези норми и очаквания в собствения си живот и взаимоотношения. Често дори не осъзнаваме, че нашите възгледи и убеждения са продукт на семейната среда, в която сме израснали, и живеем с илюзията, че това, което е било валидно за нас, е валидно и за всички останали.
Когато израстваме и започваме да взаимодействаме с други хора, особено в партньорски взаимоотношения, ние неизбежно се сблъскваме с различни разбирания за “правилно” и “грешно”. С този сблъсък идва и осъзнаването, че светът е много по-разнообразен, отколкото сме предполагали. Именно в тези взаимоотношения става най-явен сблъсъкът на различните представи за това кое е “редно” и кое “грешно”. В такива моменти ние често влизаме в несъзнавана борба за надмощие над партньора си, стремейки се да наложим своето “правилно” върху него или нея, използвайки модели на поведение, останали от детството ни. Тези модели са дълбоко вкоренени и несъзнателни. Те са познати, а това им придава усещане за сигурност. Същевременно, като ги повтаряме, ние подсилваме връзката си с родното си семейство, чувстваме се част от него, независимо от възрастта или жизнения си опит.
“Правилното” може да има безброй измерения – от това кога и как да се сяда на масата, как се сервира храната, до това кой има право да излиза с приятели и кой трябва да си стои вкъщи, или дори как трябва да се обсъждат и разрешават конфликтите в една връзка. Тези малки, но съществени разлики могат да бъдат източник на значителни напрежения.
Когато партньорът има различни разбирания и подходи към тези въпроси, ние често започваме да развиваме стратегии, чрез които да го накараме да се промени и да се впише в нашия собствен шаблон. Опитваме се да наложим представите за “правилно”, които сме възприели от родното си семейство. Но истината е, че всяка промяна, която се случва под натиск, без вътрешно желание и осъзнаване, е невъзможна да бъде устойчива във времето. Тази промяна може да бъде привидна, да се изразява в повърхностно поведение, но не е истинска и автентична. Рано или късно, това води до натрупване на напрежение и неизбежно ескалира в (между)личностни конфликти, които може да разклатят връзката.
Практиката ми показва, че повечето връзки не се разпадат поради липса на любов, а поради твърде силната лоялност към неписаните закони и разбирания в родното семейство. Тази лоялност може да бъде толкова мощна, че да засенчи взаимната любов, като я превърне в поле за битка между различни ценности и възгледи.
Ако успеем да превъзмогнем ограниченията, наложени от родното ни семейство, партньорството ни може да се превърне в пространство за личностно разширение, за обогатяване и най-важното – възможност съвместно да определим какви да бъдат порядките и правилата помежду ни. Това създава основата за изграждане на ново семейство, с нови, съвместно изградени ценности и разбирания.
Мислено, нашите родители трябва да стоят зад нас като подкрепа, докато ние гледаме напред – към партньора и към собствения си живот. Докато погледът ни е насочен назад – към родното ни семейство, докато сме ангажирани с това да ги спасяваме, да изпълняваме техните очаквания или все още търсим тяхното одобрение, ние оставаме деца. В тази конфигурация няма как да видим партньора си в истинския смисъл на думата и не можем да бъдем пълноценно присъстващи в личните си отношения с него или нея.
Въпроси за саморефлексия и размисъл: Кои са разбиранията, които сме наблюдавали в своето детство и които несъзнателно пренасяме в настоящите си взаимоотношения? Как тези разбирания влияят на нашето щастие и удовлетворение в личния ни живот сега?