За ролята на терапевта

Винаги съм била открита в това, че преди да седна на стола на терапевта, дълго време бях от другата страна - на дивана, в моя процес и с моите житейски предизвикателства. За първи път се срещнах с терапията през 2000-та година, когато професията на психолога беше напозната, а думата психотерапевт звучеше екзотично и дори езотерично. През годините съм посещавала кабинетите на психолози и психотерапевти от различни направления, работила съм по темите си с различни инструменти. Понастоящем, в практиката си, съм избрала да специализирам в тези, с които най-силно се свързвам, които са ми помогнали да видя голямата картина на живота си и да намеря себе си в нея.

Темите на клиентите, които ме намират, са били и мои теми. Знам какво е да боли, знам какво е да изпитваш ярост, знам какво е насилие, знам какво е да си разочарован и да се самосаботираш, знам какво е да се въртиш в омагьосан кръг, от който не може да излезеш.

Въпреки работата върху себе си, която започнах като клиент и сега надграждам като терапевт, има теми, които са актуални за мен и които тепърва разплитам. Процесът на съзряване е непрестанен и той се случва в живота, отвъд терапията. Винаги има следващ пласт, който е нужно да се приеме, разгледа и освободи. Винаги има още нещо, което може да се научи.

И макар днес психотерапията да не е табу, както беше преди близо 25 години, все още има неяснота и неразбиране за ролята на терапевта, за границите в психотерапевтичния процес, за даването и получаването на помощ като цяло.

Ще започна с по-сухата и прагматична част на въпроса, свързана с квалификацията и инструментариума на един терапевт. Психолозите и психотерапевтите не са лекари и съответно нямат пациенти, имат клиенти. За да стане един психолог психотерапевт, е нужно да има завършено висше образование в областта на психологията, което след това да надгради с допълнителни квалификации в отделни терапевтични инструменти или в терапевтична школа. Няма “по-правилен” инструмент и “по-грешен”, има по-подходящ, спрямо индивидуалния случай и тема на хората, с които работим. Един и същи инструмент изглежда различно в ръцете на терапевта, който го използва. Това е така, защото терапевтите на първо място са хора, със своите индивидуални специфики и след това - професионалисти в направлението, което са си избрали.

И тук идва по-сложната и по-съществената част - за фигурата на терапевта като човешко същество, като същност, като лична история, като житейски опит и като ниво на осъзнатост. Може да имаме безброй специализации и дипломи и да продължаваме да сме неосъзнати в собствените си теми, да се правим на вездесъщи и да определяме кое е правилно и грешно в нечий чужд живот. А може да се опитваме да се харесаме на клиентите си, да заобикаляме трудните разговори, да премълчаваме и да захаросваме полуистини. Така, без да искаме, създаваме емоционална зависимост, а помощта ни идва от недобро място.

И все пак това се случва, защото в терапевтичното пространство присъстват не само клиент и терапевт, но и редица фактори, които са от значение.

Независимо от възрастта ни, по определени теми, ние реагираме като деца и живеем спрямо ограниченията, които сме имали в родното ни семейство. Това важи както за терапевтите, така и за клиентите, защото всички сме имали детство, в което нещо не е протекло както трябва.

Един повод за започване на терапевтичен процес са детските травми, които са се превърнали в рани – в симптом, в автоагресия или в агресия към околните. Чувстваме се изоставени и неразбрани. Имаме претенции към родителите си и искаме да ги променим, имаме съображения към партньора си и искаме да го поправим, имаме обвинения към колегите си, към обществото и към живота като цяло. Сякаш облекчението ни може да дойде единствено отвън. Заобикаляме отговорността, която е нужно да поемем към себе си. Стоим в обвинението и несъзнавано проектираме виновник или спасител.

От тази позиция на дете, може да виждаме в терапевта родител и да прехвърлим отговорността за собствения си живот на него. Както детето има очаквания към майка си винаги да бъде на разположение, така и за нас е трудно да приемем, че терапевтите са хора, които в същността си не са по-различни от нас самите - с лични граници, нужда от пространство за презареждане, но най-вече - имащи собствените си ограничения.

Стигаме до темата с родителите, които неизменно присъстват в терапевтичните разговори. Чувала съм коментари, че трапевтът настройва клиента срещу неговите родители и го учи да бъде егоист. Тази реакция е разбираема, защото всяка промяната на установените разбирания за правилно и грешно, събужда страх, объркване, а понякога гняв и агресия. В семейни отношения на емоционална съзависимост, насилие и тайни, най- малката стъпка за отделяне, предизвиква остра ответна реакция, защото нарушава установения ред.

Когато сядаме с клиентите си, мислено ние сядаме заедно с техните родители. Приемаме ги, независимо каква е историята помежду им, защото те винаги са правилните един за друг. Едновременно с това запазваме терапевтичния процес чист от тяхната намеса.

Връзката между терапевт и клиент е неприкосновена и в нея няма място за други хора.

Като терапевти, нямаме ангажимент към близките на клиентите си, нашата лоялност е към човека, с когото работим. Всяка външна намеса, независимо дали е с най-добри намерения, или с желание да се помогне, внася напрежение, натиск и замърсява терапевтичната връзка.

Промяната на клиента неизменно води до нуждата от промяна на хората, с които той е свързан. Ако близък до нас човек е в терапия, е нужно да уважим правото му да се променя, да преминава през предизвикателствата в този процес, за да достигне до себе си със собственото си темпо. Ако сме близки на човека и го обичаме, ние проявяваме разбиране, дори в моментие, в които нещата не отговарят на субективните ни разбирания.

В семейната система има йерархия и ние като терапевти влизаме последни в нея, което означава, че нашето влияние е най-слабо. Много е изкушаващо да се държим като вездесъщи и по превъзхождащ останалите начин, тоест - да се поставяме преди родителите на клиента, да се конкурираме с тях, да се докажем като по-добри. Този тип помагане се проваля.

Проваля се и помагане, в което терапевтът поддържа контакт с родителите на клиента без неговото знание и разрешение, влиза в таен съюз с тях, компрометира доверието и се намесва в семейните им отношения, за да ги “оправи”. Няма как да се случи терапевтичен процес, ако терапевтът е замесен пряко в семейната динамика на клиентите си.

Позицията на терапевта е неутрална. Той е наблюдател и придружител по пътя, по който клиентът сам е избрал да върви. Клиентът води терапевтичния процес, терапевтът го следва и осветява тъмните места. Показва друга перспектива, помага да се съберат парчетатата, които клиентът е загубил в следствие на своя опит. Терапевтът, заедно с клиента, търси това, което работи в създалата се ситуация, подкрепя го да се свърже със собствените си ресурси.

Като терапевти, ние уважаваме клиентите си, тяхната съдба и техните решения. Това означава, че е нужно да приемем, ако клиентът не иска да се раздели с проблема си.

Като терапевти, ние не може да се държим сякаш знаем правилното решение. Не може да обещаем “хепи енд”. Ние се стремим да отразим реалността за клиента, която той не желае или не може да приеме.

Понякога това означава да подкрепим клиента да спре да гледа назад, да се освободи от ролите и очакванията на родителите си, да се отдели и да се обърне към своя живот.

Друг път означава да подкрепим клиента да се освободи от своите очаквания към родителите си, да премине през възраженията си към тях, да ги приеме и да порасне.

Тези процеси не са лесни, не са праволинейни и със сигурност не се случват бързо. Често е нужна дистанция от родителите – физическа и емоцинална, за да се изразят дълго потискани емоции. Понякога има вина, объркване и връщане в първа позиция. Понякога има агресия и желание за мъст. Понякога има страх и оттегляне.

Понякога клиентът успява да се придвижи напред, понякога не може или не иска, понякога е нужно повече време. Терапевтът приема това и присъства, но не се намесва. Нужна е смелост, за да се удържи пространството, въпреки всички съпътстващи реакции и обстоятелства.

Страданието, което клиентът носи в терапевтичния процес, е несъзнателната, сляпа любов на детето към своите родители. Ние като терапевти не може да отнемем тази любов насила. Единственото, което може да направим, е да подкрепим клиентите си да осъзнаят това и ако са готови, промяната ще се случи естествено - без да се намесваме, без да настояваме, без да оказваме натиск.

Като терапевти, мястото, от което имаме най-силно присъствие, не е първото, а последното. Проявяваме емпатия, но не съжаляваме хората, с които работим, защото така отнемаме от достойнството им и силата да се справят сами. Присъстваме без да осъждаме. Не взимаме страна и сме в съгласие с всичко такова, каквото е.

Като терапевти, е нужно да сме наясно със собствените си ограничения и да не действаме въпреки тях, за да помогнем. Не работим по теми, за които не чувстваме, че сме готови или които самите ние не сме преработили. Отзоваваме се, само когато бъдем потърсени от клиентите си. Уважаваме решението на клиента да прекъсне, ако прецени. Оставаме налични, ако след време е готов да продължи терапията и ако самите ние също имаме възможност за това.

Силата за промяна е в ръцете на самия клиент.